Васил Коларов за ограбването и унищожаването на турските имоти и собственост от българското население в Македония по време на Първата балканска война, октомври 1912 г.

[9 октомври 1912 г.]

От пътя надолу се вижда с. Габрово, всред което се белее минарето на една джамия и една хубава къща – наверно на някой бей. Селото е пусто. Само две баби – помакини го обитават. Всички къщи са преобърнати с главата надолу: разхвърляни дрехи, купища сирене, масло, жито, разбити хамбари и пр. Като че хуни са преминали през него. Наоколо вият само верните псета.

            Гдето погледнеш, перушина от кокошки, захвърлени овчи глави, кожи и други, угаснали огньове. Войниците пекли и яли тук.

            Наоколо се виждат подозрителни лица. От „любопитство” отишли да видят Царево село. Това са мародьори. Промъкват се по изоставените турски къщи да грабят и се връщат с натоварени коне. Срещат се българи чак от Радомир.

            Пред разтворените врати на турския меркез, един селянин товари кон. Мародьор е. Питам го що товари и го заставям да опразни чувалите. Събрал вехти турски обуща, разни тенекийки, дръвчета – мизерии! Но характерно е, че първото проявление на свободата у поробения българин е свободата да се награби.

            Заповядвам му с вдигнат камшик да остави всичко и да се маха оттам. А той се превива като котка, вади шише с ракия и ми дава да пия… Подла, робска душа, която чрез подкуп иска да укротява!...

            - Хей! Ние не сме турски заптии!, извиках му из разядосано и го натирих.

            Избрахме място за бивак. Едно 17-годишно момче ми показа де има чешма. Попитах го:

            - Е, как се чувстваме сега, като изгонихме турците?

            - Благодаря, много слободно.

            А под абичката му стои скрито чевре. И то тръгнало „слободно” да граби!

            Минавам край един двор. Посрещат ме сган кучета с яростен лай. Къщата е пуста. Всичко е изнесено и разграбено. Турците са били изненадани от бързото навлизане на нашите войски и са избягали, като са оставили всичкото си имане на произвола на съдбата. Наоколо разхвърляни изпокъсани и измърсени юргани и дюшеци. Изпочупени и изкъртени плетища. И пак изгаснали огньове, перушина, оглозгани от псетата овчи глави.

            По полето мучи пръснат добитък – чий е – неизвестно. Скоро обаче и той ще си намери нови стопани.

 

 

            [10 октомври 1912 г.]

Пътят ни преминава през Царево село. Най-напред минаваме сливовите градини, после по дървения и полуизгнил мост на Брегалница навлизаме в турското мръсно градче. Без да спрем, продължаваме по пътя си по една дълга и кална улица – това е чаршията. Но дюкяните са разбити и разграбени.

            В безпорядък са разхвърляни празни кутии, супени стъкла и разни стоки. Личи, че не само са грабили, но и безцелно унищожавали.

            Тия дюкяни са турски. Същата съдба е сполетяла и турските къщи.

            Когато турската войска напуснала Царево село, с нея заедно избягало и турското население. Тогава охолно българите се почувствали свободни да си отмъстят за дългогодишното си робство чрез разбиване и разграбване на турските дюкяни и къщи. След извършения подвиг българите са доволни и с ентусиазъм ни гледат като минаваме, натрупани по улици, врати и прозорци.

 

 

[12 октомври 1912 г.]

След влизането на българските войски в града [Кочани] имало тържество. Но след опиянението от вкусната свобода става възврат към по-делнични чувства и инстинкти. Сутринта рано започва разграбването на изоставените турски къщи и дюкяни. Цялото българско население бе плъзнало из града да граби. Мъже, жени, деца – всички, натоварени с дрехи, килими, юргани, кревати, съдове, покъщнина, изнасят от разбитите турски къщи, хвърлят из прозорците и отнасят по домовете си.

            „- Чеиз за момичето ми”, сочи една жена на една голяма бохча с копринени ризи, чорапи, кърпи, и отминава.

            Двоица изкарват от един двор стадо овце.

            - Чии са тези овце? – питам ги.

            - Наши са – отговарят ми.

            - Знам аз чии са, но бързам.

Всички турски къщи в центъра са вече разбити и разграбени.

            Купища дрехи, възглавници, покъщнина, дрипи се търкалят из калта. Сега иде ред и на бедните къщи из края на града.

            Чува се как се къртят врати, разбиват прозорци. Трошат плетища. Дюкяните също така са разбити и разграбени. Стоката отнесена, повече разсипана и разхвърляна.

            Тенекии, сандъчета, стъкла се търкалят, по улицата купища бои, сол, фасул.

            Картината се допълва и с участието на войниците в общия грабеж. Оставени гладни и те са плъзнали из града да дирят храна. И плячкосват каквото намерят.

            Едни мъкнат хляб, който грабят недопечен от фурните, други – дини, тикви, гърнета с рачел, кокошки, патки, дрехи – всичко, каквото им попадне.

            С пари не може да се купи нищо. Може да се добие нещо само чрез грабеж. Тютюнът е разграбен, конякът разграбен, един влашки склад подложен на грабеж. Благодарение на полковия ни адютант е бил запазен от части.

            А една група плячкаджии набарали на един бей алтънките. Но тъкмо когато ги прибирали, при тях се явил един капитан, който изгонил плячкаджиите, а сам влязъл в тяхната роля.

 

 

            [18 октомври]

Турско село е [с. Раданя, Щипско]. Отдалеч се виждат големи пушеци. Запалено е и гори. При наближаването ни изгърмяха няколко пушки. Настана движение. Вижда се хора как бърже се отдалечават към противоположната страна, също и цял керван от коли. Продължава се стрелбата. Това ни кара да настъпваме към селото предпазливо с верига напред.

            Когато навлязохме в селото, гърмежите спряха. Разбрахме, че са стреляли плячкаджиите, които помислили, че иде турска войска и офейкали заедно с колите си.

            Неколцина бяха разбрали истината и останали, които с гордост ни заявиха, че те са стреляли. Ех, где камшик за тия разбойници, които тревожат цели войскови части, но няма що.

            Селото представлява печална гледка. В по-голямата си част е изгоряло, продължава и още да гори. От време на време се събарят изгорели сгради, падат обгоряли покриви. Джамията е изгорена, съборена, опушена от пламъците.

Всичката покъщнина е изнесена и разхвърляна по дворовете и из улиците. Юргани, дюшеци и възглавници изтърбушени, парцалите им разхвърляни на купища. Навярно са дирили скрити пари в тях. Хамбарите разкъртени, разграбени, жито и кукуруз отнесени и пръснати навсякъде. Каци, гърнета, делви натъркаляни, изпочупени, разсипани. Земеделски сечива, домакински вещи полуизгорели, запратени.

            Като че някакъв страшен ураган е налетял върху това нещастно село и от него нищо цяло, нищо здраво не е останало. Плячкаджиите са задигнали по-ценното, а останалото потрошили, горили и унищожавали.

            Апетитът за грабеж се е съединил с инстинкта за отмъщение и никакъв продукт на човешкия труд не е намерил пощада.

 

 

            [22 октомври 1912 г.]

            Пътеката, по която ходим по един, минава през много скалисти урви. Минахме скалите на Кече-кая, пресякохме Ени-кьойското дере и към 1 ¼ ч. се намерихме пред голямото с. Подереж. Отдалече се забелязват пушеци над селото. Гори турската махала. Турците избягали, но и българите избягали. Турците избягали към юг, а българите – към север, в планината. В Смилянци между бежанците имаше много семейства от Подереж. Сега селото вече е пусто, но цели банди от „ягмаджии” се виждат да шетат из него. Тарашуват из турските къщи, изнасят каквото намерят и пренасят на ръце, с животни, с коли. Наругах ги добре, но каква полза от това? Нима може да се спре стихията? Спряха за минута, аз заминах, и те пак продължили делото си.

 

 

            [25 октомври 1912 г.]

[Дойран] Но всичко сега в конака е с главата надолу. Маси извадени, столове натрупани, долапи и шкафове разкъртени, тевтери и книжа разхвърляни.

            Освободените дойренци продължават още да се ровят из него.

            Конакът аз отредих за квартира на две роти и разпоредих да се пречисти. И отидох из града да диря и други квартири. На един хълм се белее голямо здание. Било ново турско училище. Изкачвам се и прониквам в него. Покъртителна гледка. То е препълнено с жени и деца – бежанци. Грозна нечистотия и непоносим смрад.

            Появяването ми на вратата предизвика тревога всред тоя изплашен и нещастен турски свят. Бедните, те види се, помислиха, че е настанал последният им час. Мъча се да ги успокоя. Но училището трябва да се изпразни и изчисти за войската. Дъжд вали пороен. Войниците скоро ще пристигнат измокрени до костите си и ще трябва веднага да се настанят на сухо.

            Заповядвам да се изпразни училището.

            Настъпва смущение, бърканица, ужас! Жени и деца се размърдват, вдига се плач, рев, стенания. Кърмачета врякат, дечица загубили майките си пищят, жени събират жалките си парцали, тътрят децата си за ръка и хленчат. Никой не знае що ще става с тях. Мъже изкарват от зимника магарета, крави. Всичко излиза на поройния дъжд. Размесват се хора, животни. Викове, писъци. Невъзможно е да се усмирят.

            Где ще отиде тоя нещастен свят, где ще намери подслон от дъжда – не зная. Съветват ги да си вървят по селата. Никой не ще им стори нищо. Но изпитвам известно смущение, като си припомня сцената при Василевата воденица и срещнатите из нея турски трупове. Войската не ще ги убие, но сигурни ли са те от българския башибозук, който сега свободно пали, убива и отплаща за вековните дела.

            Ето ужасът на войната. Той не е единствено в убийствените срещи на неприятелските армии, в смъртта, която се сее на бойните полета. Той е така също и в неизразимите страдания на мирното население, в безбройните жертви, давани от него, в черната мизерия, в която се хвърлят хиляди жени, деца и старци.

 

 

 

Източник: Коларов, В. Победи и поражения. Дневник. София: ИК „Христо Ботев”, 2001, 46-47, 49, 58-59, 82-83, 95, 108-109.