Христо Силянов за извършени многобройни грабежи и убийства на мюсюлмани и изнасилвания на мюсюлманки от страна на местното християнско население в Македония по време на Първата балканска война

XXXVI
ПАТИЛАТА НА ПОБЕДЕНИТЕ

В моя дневник са отделени немалко страници за патилата на победените.

Дебютът в робството е страшен, защото, колкото и да се маскира с „конституционно равенство”, новото положение на довчерашните владетели все си остава за тях робство.

[…]

Моят домакин Ильо Димушев ми разправя невероятни истории за патилата на тия нещастници през изминалите две нощи. Разни „отмъстители” отивали в мухаджирските лагери и взимали каквото им хареса от донесените мухаджирски вещи. Случи ли се обаче гражданин и селянин да познае в някого от бежанците турчина, който някога го е ударил, оскърбил, ограбил или обезчестил, тогава възмездието не се заплащало в черги, дрехи, пари или добитък, а в удари, псувни и в нещо по-лошо: отвличала се жената или дъщерята на някогашния длъжник обикновено при пълното пасуване на мъжа или бащата, за да бъде подир полунощ изпратена обратно в мухаджирския лагер...

Но не винаги, разбира се, се отмъщава за минали грехове. През втората свободна нощ например един лерински младеж избрал от мухаджирския лагер две кадънчета по на 14 години всяко, понеже мнимият забитин (офицер) бил заповядал да му се закарат момичета непременно на такава възраст. И майките отпуснали без ропот своите дъщери, като помолили само да не бъдат много измъчвани и да им се повърнат пак...

Тия случаи съвсем не са единични и не стават само в мухаджирския лагер..

            […]

            Не липсват и масови отмъщения над турски селяни, които са предпочели да не напускат домовете си.

Снощи срещнахме една компания български четници и селяни, все първи работници от Леринско. Връщаха се от полето и носеха запален фенер. Между тях беше и Спиро от Арменско, знаменателно усмихнат и доволен.

 – Е, бай Спиро, отмъсти ли си вече, или не още?

– Току-речи, поотмъстих си.

Той не иска да ми каже в какви дела се е разразило отмъщението му, но други негови другари извикаха настрана Иля и му разправиха всичко. Турската махала в село Неокази била нападната и подпалена, около тридесет турци застреляни или изклани.

Неокази е смесено село. При потушаването на въстанието в 1903 година всички български къщи бяха опленени и опожарени от местния башибозук; шестдесетина мъже бяха изклани или наредени един до друг и застреляни на партиди със залпове; немалко жени бяха изнасилени и завлечени.

Бай Спиро и неоказци сега са отмъстени.

Същият удар на отмъщение селяните сега кроили и против Вощарани, тоже смесено село, чиито турци бяха прочути главорези и насилници.

Лерин е град с турско мнозинство и с богата бегска класа. Някои от по-компрометираните бегове и други богаташи са избягали заедно с чиновниците и войската. За тия, които останаха, разграбването на дюкяните им не е най-голямото нещастие. За гордия и честолюбив бег трябва да е много по-мъчително гостоприемството, което е принуден да дава на офицери, войници, комити и дори селяни, на чиито доземни поклони довчера не е приемал да отговаря. А всяко такова гостоприемство рядко минава без оскърбления и унижения... Споменават невероятни случаи. Лоши турци, прочути бабаити и страшници, чиито имена довчера са се произнасяли с трепет и проклятия, понасяли сега с тъпа резигнация изнасилването на жените и дъщерите им пред техните очи. Някои местни граждани, па и селяни предпочитали най-много тоя начин на разплата със свои върли врагове-турци.

            […]

Цяло село знае за страшните „оргии на отмъщение”, разиграни с участието и на младежи от Кономлади, в къщата на Хафъза и в други къщи на върли турци в Лерин. Някои от тия турци предварително се скрили по таваните, предоставяйки къщите и домочадията си на произвола на „отмъстителите”. 

Източник: Силянов, Х. Писма и изповеди на един четник. Спомени от Странджа. От Витоша до Грамос. Съст. М. Неделчев. София: Български писател, 1984, 513-514, 516, 525.