Юлген, Ф. Прочит на Мустафа Кемал Ататюрк за Арменския геноцид от 1915 г. Превод от английски език Мартин Петров

Прочит на Мустафа Кемал Ататюрк за Арменския геноцид от 1915 г.

 

Фатма Юлген

 

РЕЗЮМЕ: Дебатът за отношението на Мустафа Кемал Ататюрк, основателят на модерна Турция, познат навсякъде по света като „Бащата на турците“ към огромното насилие, извършено срещу арменците по време на Първата световна война, се е превърнал в яростно оспорван елемент от турско-арменския помирителен процес, особено през последните няколко години. Юлген си поставя за цел да премахне облаците прах, в които е обвит Кемал, заравяйки се в неговите текстове и разглеждайки ролята му в закрепване на отричането от страна Турция на изтреблението на османските арменци. Въз основа на текстуален анализ на пълните му съчинения, включително „Нутук“ (буквално „Речта“, известна като Великата реч– бел. ред.) – голямата реч от 1927 г. и голям разказ на модерната турска история и национална идентичност – нейната статия разглежда и документира как харизматично водачество на Кемал спомага за консолидирането, както на мита за „арменците убийци“, така и този за турците като „потисната нация“ (mazlum millet), увековечавайки и двата в официалната турска историография. Тезата на Юлген е, че Кемал описва арменците и арменския въпрос общо взето последователно през годините и различните политически документи, както и че съвременното представяне на събитията от 1915 г. от страна на Турция е в същия дух. Кемал представя турците като невинни в този конфликт не толкова чрез самата рамка, в която поставя въпроса, колкото чрез ярката разлика в риториката, която използва, за да опише арменските и турските зверства и, съответно, арменците и турците. Безпрекословният авторитет на този дискурсивен режим до голяма степен определя и непреклонното отричането на Aрменския геноцид от страна на Турция днес.

 

КЛЮЧОВИ ДУМИ: Aрменски геноцид, арменци, Ататюрк, геноцид, модерна Турция, Мустафа Кемал Ататюрк, Нутук, отричане от страна на Турция

 

В чест на Хрант Динк (1954-2007)

 

Да бъде запушена устата на една нация без вина, която издига глас срещу толкова много неправди, потисничество – дори кланета – които й е било съдено да понесе, е непоносима тирания.

Мустафа Кемал Ататюрк, „Нутук“^[1]

 

 

 

Признателна съм нa редактора Барбара Розенбаум за неограниченото й търпение и педантично ръководство. Бих искала да благодаря и на анонимните рецензенти на „Patterns of Prejudice“, на Доналд Блоксам, Гари Фийлдс, Мариана Лий, Робърт Хорвиц, Айвън Евънс и Хасан Каялъ за техните ценни коментари

 

 

 

 

 

 

Отношението на Мустафа Кемал Ататюрк (1881-1938, по-долу „Кемал“) – основателят на модерна Турция, „баща на турците“ и морален компас на турската нация – към Aрменския геноцид от 1915г. е яростно оспорван елемент от турско-арменския помирителен процес. В продължение на десетилетия някои арменски изследователи твърдят, че Кемал публично осъжда кланетата.^[2] През 2006 г. обаче в спора за съвестта на Кемал настъпва драматичен обрат. Тогава Танер Акчам публикува своята световно известна книга „Срамна постъпка: Aрменският геноцид и въпросът за турската отговорност“. В нея той документира историческите връзки между депортациите и кланетата на арменци и новата турска национална държава.^[3] Акчам твърди, че Кемал не е имал „постоянно отношение към Арменския геноцид“ и че не го е смятал за въпрос от съществено значение. Въпреки това Акчам заявява, че Кемал „не пропуска да нарече геноцида от 1915 г. „срамна постъпка“ дори и в закрито заседание на парламента“ и че „далновидното му убеждение, че новата турска република трябва да се освободи от петното… на тази „срамна постъпка“ би могло да послужи като важен модел за Турция днес“.^[4] Акчам също твърди, че Кемал „обикновено го нарича „клане“.^[5]

Заключението на Акчам, синтезирано в заглавието на книгата му, беше възприето бързо и получи широко признание извън Турция. Робърт Мелсън например пише в своята рецензия на книгата: „Имплицитно послание в разказа на Акчам е, че, щом изявени националисти като Мустафа Кемал включително за кратко признават арменския геноцид, съвременните турци би трябвало да направят същото.“^[6] В светлината на „Срамна постъпка“ позицията на Кемал получава ново централно място в моралната връзка на турско-арменското помирение. Конфликтните виждания, които се появиха в международната преса през септември 2008 г. ярко показаха продължаващата раздвоеност на мненията и интереса към стратегическата ефективност и педагогическата сила на Кемал в убеждаването на обикновените турци за „признаването на геноцида“.^[7]

 

Кемал, турският национализъм и наративът на отричане на Арменския геноцид

 

Дали Кемал и националистите са признавали Арменския геноцид? Какво точно са признали националистите и, което е по-важно, Кемал? Как е говорил той за 1915г.? Дали „обикновено“ го е наричал „клане“? Какво е било значението на преследванията на арменците за него и за неговото националистическо движение, чиято човешка, политическа и материална сила е съставена от кадрите на „Комитета за единение и прогрес“ (КЕП, Ittihat ve Terakki Cemiyeti), мнозина от които са участвали в депортациите и кланетата на арменци и грабежа на тяхната собственост?^[8] В тази статия си поставям за цел да разсея облаците прах, заобикалящи Кемал като разгледам неговата централна роля за закрепване на отричането на Арменския геноцид от страна на Турция след установяването на новата република. Твърдя, че ключовата роля на Кемал е в това, че той реконфигурира въпросното отричане чрез един енергичен наратив за турската невинност, основан на едно есенциално „арменско зло“. Изследвайки целия корпус от негови текстове,^[9] разглеждам и документирам как харизматичното лидерство на Кемал спомага за консолидирането както на мита за „арменците убийци“, така и на този за турците като „потисната нация“ (mazlum millet), увековечавайки и двете в официалната турска историография.

Ерик Цюрхер твърди, че господстващият дискурс на националистическото движение между 1919 г. и 1922 г. е на „ислямски национализъм“ със силно поляризирана реторика срещу християните. Кланетата на арменци не са обсъждани нито в контекста на програмите на новите партии, установени като наследници на КЕП, нито в този на подготовката на зародилото се национално съпротивително движение.^[10] Преследванията на арменци, както и призракът на завръщащи се оцелели са сред най-съществените фактори, допринасящи за мобилизацията на местните юнионисти, които са забогатели по време на депортациите, в националистическото движение на Кемал.

В тези условия националистите нито се дистанцират от кланетата на арменците, нито полагат усилия, за да ги оправдаят. Обсъждането на преследванията на арменците просто става „политически нерелевантно“ и „контрапродуктивно“.^[11] Така например по време на конгреса в Сивас (4-11 септември 1919 г.), който е първият опит да бъдат обединени всички регионални инициативи за съпротива в общ национален фронт, въпросът не е обсъждан „дори и от най-критичните към КЕП“.^[12] Отчитайки надигащата се тревога, разпалвана от силите на Антантата, че националистите ще възстановят КЕП, юнионистите на конгреса решават, че е необходимо публично да обещаят да не възстановяват КЕП и отричат всякаква приемственост между себе си и КЕП. Както посочва Цюрхер обаче, това решение е основано на схващането, че „обетът ще бъде валиден само за времето на провеждане на конгреса“.^[13] В своето приветствено слово на конгреса Кемал споменава арменците единствено заявявайки, че „на изток арменците се подготвят да разширят границите си до Къзълърмак и вече са започнали политика на клане (katliam siyaseti).“ ^[14]

Считам, че, от гледна точка на политиката на паметта, казаното от Кемал мимоходом по време на едно парламентарно заседание не е от съществено значение. Предлагам и друга интерпретация на противоречивата забележка на Кемал („срамна постъпка“), преоценявайки я в нейния исторически контекст. Важно е какво цялостният дискурс на Кемал и особено „Нутук“ – „Великата реч“, изнесена през 1927 г., считана за големия разказ на официалната турска историография – съвсем явно означава за османските арменци и годината 1915.

„Срамна постъпка“ запазва странно мълчание относно ролята на Кемал в консолидирането на отричането на арменския геноцид от страна на Турция в рамките на официалната турска история. Тя бързо заобикаля този айсберг с аргумента, че „модерната турска историография е склонна да омаловажава ролята на КЕП в Националното движение“^[15], без дори веднъж да споменава „Нутук” и ролята на Кемал за полагането на основите на „модерната турска историография“. В това отношение аргументът, че „далновидното убеждение на Кемал, че новата турска република трябва да се освободи от петното… на тази „срамна постъпка“ би могло да послужи като важен модел днес“ почива на силно избирателен и аисторичен прочит на текстовете на Кемал. То не взима под внимание идеологическата сила на тези текстове в производството на знание и субективност в Турция и така изкривява из основи разбирането ни за устойчивостта на отричането на Арменския геноцид от страна на Турция днес. Едно по-сериозно следствие на всички изследвания, които инструментализират Кемал в политиката на „признаване на геноцида“ е, че те възпроизвеждат неговия култов статус и инфантилизират турците по един идеологически мъжкарски начин: първо трябва да бъде спасена честта на Бащата, за да могат децата му да се помирят с миналото си. Култът към Кемал и неговият „идеологически тоталитаризъм“, по чийто образ и подобие се рисуват митовете за турската невинност и все по-ксенофобския етнически национализъм е централният проблем не само на отричането на Арменския геноцид от страна на Турция, но и на днешната турска демокрация.

Кемал по никакъв начин не е участвал в геноцида от 1915 г. Както се изразява Пери Андерсън, той е един от най-поразителните примери за „морален късмет“ в историята.^[16] Кемал е юнионист, но по стечение на военното разпределение ръцете му са чисти по отношение на депортацията и клането на арменци.^[17] До края на 1915 г. той е в Галиполи. Никога не е бил част от централното ръководство на КЕП. Впрочем, противно на мита, който приписва националната съпротива на личната инициатива на Кемал, основите на това движение са вече положени от старото ръководство на КЕП в Анадола чрез Каракол, неговата тайна група за съпротива, чиито водачи са предложили на Кемал, наред с редица други, да оглави движението още през декември 1918 г. Както посочва Цюрхер, Кемал се оказва по-подходящ от други, защото „се ползва с доверие като юнионист и патриот, но не е твърде обвързан нито с управляващата клика на Енвер и Талат, нито с арменските кланета“.^[18] Въпреки това от 1919 г. до смъртта си през 1938 г. – първо с водената от него съпротива, а после с проведената по негов замисъл модернистка революция – Кемал е идеологът на модерна Турция. Той написва историята на младата република и „се превръща в символ на турската национална идентичност“.^[19] Това отъждествяване на Кемал с нацията е толкова пълно, че днес всякаква критика към него, отклоняваща се от официалната идеология, може „лесно да изключи някого от принадлежност към турското“.^[20] Отричането на Арменския геноцид, твърди Доналд Блоксам, има жизненоважна функция във формирането на турската национална идентичност посредством процеса на митотворчество за произхода на модерна Турция.^[21]

 

Кемал като човек и митотворец

 

Всички модерни общества, включително либералните, са зависими от някакъв вид национални митове.^[22] Митовете не са просто лъжи или измислици: те свръхдраматизират действителни случки, пропускат важни исторически подробности или добавят подробности, за които липсват данни. Те са умишлено избирателни. Както показва Ернест Ренан, именно това забравяне или „историческа неточност“ създава нацията и оформя настоящето и напредъка в историческите изследвания често представлява опасност за националността.^[23] Въпреки че някои изследователи смятат, че митът е съвсем отделно нещо от историческите факти и историографията, текстовете на Кемал претендират да бъдат и двете. Самият Кемал заявява, че целта му, пишейки „Нутук”, е да улесни писането на модерната турска история.^[24] От записките, послужили за написването на „Нутук” в архива „Ататюрк“ знаем, че той старателно е изучавал историята и социологията на „нацията“, както и „принципа на националност“ и „нацията в международното право“.^[25] Затова твърдя, че Кемал – обект на „вероятно най-продължителния култ към личността в света“, критиката към когото е все още върховно табу за турската република^[26] - и неговият подход към арменския въпрос до смъртта му през 1938 г., следва да бъде фокуса на осмислянето на отричането на Арменския геноцид от страна на Турция.

Кемал, главнокомадващ националистическата армия във Войната за независимост и първи президент на турската република, е възприеман като основателя на модерна Турция. Неговият „режим е еднопартийна диктатура, изградена около култ към личността с героически мащаб. Статуи на Кемал, възседнал кон, се издигат в Турция още през 1926 г., много преди в Русия да се допусне издигането на паметници на Сталин.“^[27] Той е страстен оратор; отлично познава присъщата на публичните речи идеологическата и психологическа сила на политическо убеждаване.^[28] Корпусът на неговите речи и текстове, в които излага своите виждания по множество теми от национализма до секуларизма, от културата до демокрацията, от образованието до икономиката, съставлява официалната идеология на Турция, назовавана „ататюркизъм/кемализъм“.^[29] В съвременна Турция кемализмът е обществена философия, която покрива почти всяка тема, и служи като основна легитимационна норма и мит. Тя често се използва, за да се оценят различните идеи и действия, които добиват популярност в турския обществен живот. В това отношение той съставлява култ към личността, който отива далеч отвъд набора от символи, които изразяват уважение и емоционална вярност към един национален герой; превърнал се е във „феномен на преклонение“, „култура на обожествяване“ и начин на мислене, манталитет, затворен във и управляван от една аура на святост. Той е „идеологически тоталитаризъм“.^[30]

В следващите раздели на тази статия първо ще разгледам националистическата борба за Анадола след Първата световна война заедно с изказванията и текстовете на Кемал в страната от 1919 до 1920 г. След това ще се съсредоточа върху два от ключовите му текстове: неговата реч пред парламента от 24 април 1920 г. (включително забележката за „срамната постъпка“) и „Нутук”. На поне три различни места в текстовете си Кемал експлицитно споменава или загатва за 1915 г. Две споменавания от 1920 г. са внимателни загатвания за 1915 г.: първото е в протестно писмо, изпратено до Георгий Чичерин, а второто е по време на разговор с видни граждани на Анкара. Третото е в интервю с „Филаделфия пъблик леджър“ през 1921 г. Ще разгледам тези текстове заедно с „Нутук”, за да покажа, че позицията на Кемал по депортациите и кланета на арменци остава постоянна.

 

Контекстът: Кемал и борбата за Анадола след 1919 г.

 

Тъй като въпросите за „арменското нашествие“ на изток и завръщащите се арменци след подписването на договора в Мудрос заемат толкова обстойно място в текстовете на Кемал, преди да се анализира дискурсът му, е необходима кратка историческа бележка относно това какво всъщност се случва в Турция между 1918 и 1922 г. Арменският геноцид от 1915-16 г. е „едностранно унищожение на в голямата си част беззащитна общност от агенти на суверенна държава“.^[31] Същевременно след сривът на османската държавна власт и руската кампания в Кавказ, заради болшевишката революция през 1917 г., както и обявяването на независимост от страна на „Арменския национален съвет“ през юни 1918 г. в рамките на бившите руски граници, османо-руският граничен район „става сцена на военни действия, поне толкова значителни, колкото и през 1914-15“, което излага всички населения в региона на опустошение и етнически кланета.[32]

Обсъжданията на отстъпването на територия на арменците в Източен Анадол по време на Парижката мирна конференция през 1919 г., заедно с появата на независима арменска република в съседство, са сред най-важните фактори за мобилизацията на националистическото движение за съпротива в източните провинции: неслучайно първият националистически конгрес се състои в Ерзорум. В светлината на усилията на арменската делегация на конференцията най-важната задача на националистическите комитети за защита е да докажат „научно“, че мюсюлманите винаги са били мнозинство в заплашените региони. Очакването за нови войни на статистики, имащи особено дълга история в Източен Анадол – регион, който Марк Левин определя като „модерна зона на геноцид“^[33] – захранва страхове от нов конфликт и кланета в опит да се осигури мнозинство сред населението след Голямата война.

След изтеглянето на руските войски, османската армия започва нова офанзива в Кавказ в началото на 1918 г. и среща яростна съпротива първо от арменски нередовни части, други членове на руските доброволчески батальони и хора, оцелели от кланетата, търсещи мъст, а после и от армията на арменската република. В този регион между 1918 и 1922 г. кланетата и контракланетата, целящи разширяването на националните граници и постигането на хомогенно население, са особено чести.^[34] Зверствата на арменците, извършвани срещу мюсюлмани, в крайна сметка дават на националистическите сили на Кемал претекст да нахлуят в Армения през 1920 г. и да я заличат. Тези зверства, извършени предимно след 1917 г., продължават да заемат централно място в турските тези, отричащи Арменския геноцид и продължават да се използват като ретроспективно оправдание на депортациите и кланетата на османските арменци. Това е „кървав сблъсък“, както Кемал многократно се изразява: двете страни се колят взаимно и понасят огромни загуби.

По време на Парижката мирна конференция от 1919 г. арменските националисти преговарят района на Киликия (от Адана до Мараш) да стане част от „Велика Армения“. Новата арменска република заявява намерението си да „обедини и освободи земите на дедите, разположени в Задкавказието и Османската империя“ през май 1919 г.^[35] Вътрешността на Анадола никога не е била окупирана от Антантата, но след Мудроското примирие от 1918 г. Киликия е окупирана от Великобритания и Франция и техните помощни сили. Френският „Източен легион“, сформиран през 1916 г., за да контролира Северна Сирия е разположен в Александрия към края на 1918 г.; мнозинството легионери са арменци. От самото начало нередовните арменски бойци показват значителна липса на дисциплина под влиянието на арменски политически организации и извършват зверства, което не е необичайно, предвид случилото се в региона по време на депортациите от 1915 г.^[36] Етническите напрежения в района се изострят, когато местните юнионисти разпространяват слух, че пристигането на съюзниците е прелюдия към клането на мюсюлмани. През есента на 1919 г. Великобритания оставя контрола над Киликия на Франция. Националистите разчитат прехвърлянето към Франция като знак, че окупацията ще бъде постоянна, особено след като в Киликия се завръщат арменци от различни региони, за да възвърнат имотите си.

Към септември 1919 г. френските военни подразделения заедно с арменски доброволци установяват контрол в Мараш, Антеп и Урфа. Според френските източници „към края на 1919 г. в южните провинции се бяха заселили повторно около 12 000 арменци“.^[37] Пред угрозата завръщащите се арменци да си върнат старите имоти мюсюлманите новобогаташи дават подкрепата си за националистическите сили на Кемал, които в началото на 1920 г. поемат контрола над региона. В Мараш, където междуобщностните вражди са изострени от французите по време на окупацията на града, са изклани хиляди християни. Зверствата на арменците са „нищожни“ в сравнение с кланетата на националистическите сили в Мараш;^[38] изострянето на етническите вражди в региона от французите в преследване на техните собствени имперски интереси бива впоследствие използвано от националистите на Кемал.^[39] Въоръжените конфликти между френските окупатори и националистите в Мараш, Урфа и Антеп продължават до първото френско-турско примирие през май 1920 г.

Документите на Кемал относно вътрешната политика, особено в навечерието на Парижката мирна конференция, показват силна разтревоженост от възникването на независима Армения на изток,^[40] както и нуждата да се организира съпротива срещу завръщащите се арменци. В оставката му като офицер от османската армия изрично се заявява историческата мисия на войната за независимост и заплахите, които определят тази мисия:

 

В националната съпротива, подета с цел да се спаси святото отечество (vatan) и нацията (millet) от заплахата за разпад и за да не става жертва на гръцки и арменски кроежи (âmâl), официалният ми военен чин започна да ми пречи да работя свободно за нацията.^[41]

 

В писмото му до Али Фуат паша, командир на 20-ти армейски корпус, се заявява, че „истинските и точни причини за националната съпротива бяха породени от един инцидент в Измир и арменското нашествие“.^[42]

През цялата 1919 г. Кемал предупреждава за опасността завръщащите се арменци да „изтребят“ мюсюлманското население, което, заявява той, би могло да промени демографската структура на региона, особено в източните провинции и на юг.^[43] Проблемът, така както го определя Кемал, са както „завръщащите се депортирани“, така и „тези, които идват от други места“. На откриването на конгреса в Ерзорум през юли 1919 г. той заявява, чв „арменците от Нахичеван до Олту прогонват мюсюлманите, а в някои квартали и колят, и грабят“. Докарвайки мюсюлманите до разорение и принуждавайки ги да заминат в изгнание „току до границите ни“, уверява Кемал, „те [арменците] искат да постигнат целите си в източните провинции бавно, но сигурно и същевременно да пратят османските арменци, каквито според тях има около 400 000, в нашата страна като подкрепление“.^[44] Той пише, че „каузата на арменците се приема като легитимна както от западните нации, така и от руската“,^[45] защото арменците са били обрисувани пред Запада и САЩ като „потиснатите“.^[46]

За Кемал, особено съдейки по телеграмите му от началото на 1919 до края на 1920 г., политическите перспективи изглеждат мрачни. Той смята, че е твърде вероятно Великобритания да защити арменците на изток, както вече е направила за гърците и анадолските гърци в Измир. В меморандум от 1919 г., предаден на проучвателната мисия на генерал Джеймз Харборд, той пише следното:

 

Известно ни е… че арменците в новата държава извършват операции с цел изтреблението на мюсюлманското население в съответствие със заповеди на арменския командир на корпус. Получихме копия от заповедите им… Че арменците в Ереван следват политика на изтребление срещу мюсюлманите и че тази вълна на кръвопролитно дивачество е стигнала до сами границата ни, става ясно от присъствието на наша територия на множество мюсюлмани, потърсили убежище от смъртта от другата страна на границата.^[47]

 

В телеграма, адресирана до 15-та армия на източния фронт, Кемал твърди, че Великобритания би могла повторно да изсели местните, както и бежанците, за чието повторно заселване там Османската държава е преодоляла толкова много трудности и по този начин да създаде регион, в който малцинствата биха доминирали на мнозинствата.^[48] В навечерието на фатална офанзива срещу Армения през 1920 г. в съобщение, изпратено до съветското външно министерство той приписва изстъпленията и сечта в източните провинции на „[нашите] съседи… които създадоха изкуствени маси и мнозинства чрез средства, с каквито си служат единствено западните империалисти“, а именно „унищожаването на турска територия“ и „клане на народа“.^[49]

В многобройни телеграми и други съобщения, особено между средата на 1919 и края на 1920 г. – тоест до поражението на Армения – Кемал описва, зверствата, на които са подлагани мюсюлманите около и отвъд източната граница като „диващина и убийство“ (vahşet ve cinayet), „унищожаване и изтребление“ (tahrip ve imha), „изтребление един по един“ (birer birer imha [etmek]), „клане“ (katliam) и/или „извършване на клане“ (katliam icra eylemek), „политика на клане и изтребление на мюсюлманите“ (islam katliamı ve imhası siyasası), „политика на клане“ (katliam siyasası), „потисничество и мъчения“ (zulm ve işkence), „потисничество и клане“ (zulm ve kıtal), и „потисничество и зверства/сеч“ (zulm ve mezalim). Следва да се отбележи, че Кемал често ползва термина imha (изтребление) или imha siyasası (политика на изтребление) във връзка със зверствата на източната граница при установяването на първата арменска република (1918-20 г.).

Същевременно, ако половината текстове на Кемал по арменския въпрос са посветени на сечта по източната граница по време на войната за независимост, другата половина се отнасят до случващото се в окупирания от Франция юг.^[50] Сред тях има множество телеграми, предупреждаващи за спешни ситуации. Според Кемал извършените от арменците кланета в южните провинции от Мараш до Урфа също се основават на „политика на клане и изтребление“. Те „ще опетнят страниците на историята на човечеството“ и „ужасят човечеството“.^[51] Той подчертава, че извършителите на това „уникално в историята дивачество са арменци“.^[52] В манифест, адресиран към мюсюлманския свят през май 1920 г., легитимиращ турската съпротивителна война, Кемал поставя в нова рамка известните кланета в Мараш от началото на 1920 г., по време на които са изклани хиляди християни, и нарича арменците и гръцката армия „старите убийци“, насъскани от империалистите срещу мюсюлманите в Анадола, „дом на исляма от селджукските турци насам“. Той описва мюсюлманите като „потиснат народ, скитащ в мизерия из Анадола“, а арменците, един от най-старите автохтонни народи на Анадола до унищожаването им по време на Голямата война, свързва с „опортюнистично варварство“ и вродена „враждебност“:

 

Най-древни ислямски провинции като Адана, Мараш, Антеп и Урфа при управлението на френски офицери бяха оставени плячка на арменската мъст и ярост, на опортюнистичното варварство и враждебност на арменския дух. Какво друго оставаше на една нация, чието правителство беше лишено от оръжия и чиито армии бяха разпуснати по силата на едно трагично примирие, освен да се защити срещу тези скитащи нашественици, които тарашат и ограбват, чума за родината?^[53]

 

Ключови текстове: речта пред парламента от 1920 г.

 

На 24-ти април 1920 г. – около месец след британската окупация на Истанбул и експулсацията в Малта на водещи юнионисти, замесени в депортациите на арменци – Кемал говори в парламента за британско официално съобщение, получено на 19-ти февруари 1920 г. Според това съобщение, заявява той, дипломатически представител на британското външно министерство е уведомил Високата порта, че столицата Истанбул ще бъде върната на Османската империя при условие, че „арменските кланета (Ermeni kıtalı) престанат незабавно и [националистическите] операции срещу съюзническите войски – включително и срещу Гърция – също престанат незабавно“.^[54] В противен случай, продължава съобщението, условията на мира с империята ще се променят. Последващите коментари на Кемал служат за основа на „Срамна постъпка“:

 

Всички ние познаваме страната си. Къде в нашата страна са се случвали кланета на арменци? И къде се случват? Не искам да говоря за началните етапи на Световната война и съюзническите сили определено нямат предвид срамната постъпка, която е част от това далечно минало. Обвинявайки ни, че днес в нашата страна се осъществява подобна катастрофа, те настояват ние да го прекратим… Всички американци и европейци и комитети, които посещават… различни региони на Анадола, винаги са се завръщали в страните си с добри впечатления от нас… Затова онези, които заради политическа угода се стараят да настроят целия свят срещу нас, за да унищожат зараждащото се положително обществено мнение, в крайна сметка фалшифицираха и обявиха това измислено клане на арменци, което е само лъжи… и с това ужасяващо обвинение настроиха целия свят срещу нашата опустошена страна и потисната нация.^[55]

 

По-долу Кемал говори за окупацията на Истанбул от Антантата и заявява, че в деня на окупирането (16 март 1920 г.) Антантата е разпространила из цялата страна официално изявление, в което се твърди, че избягалите водачи на КЕП са сформирали подривна група, наречена „Национална организация“.

 

Това комюнике, както видяхме, целеше, обвинявайки подръжниците на Националната организация (Teşkilat-ı Milliye), че са юнионисти, да създаде раздор в Анадола, за да сведе до минимум удара върху властта на султаната и халифата с твърдението, че окупацията е временна и, следователно, цялото покушение е безобидно… Винаги е бил наш основоплагащ принцип, че мирните арменци и румелийци [гърци] заслужават живот на пълно щастие и благоденствие, защитени от всякакво покушение, стига да не се противопоставят на законите на правителството и на националните идеали. Дори и по време на нападенията и убийстватя на нашите братя [по религия и етнически турци] (dindaşlarımıza ve ırkdaşlarımıza karşı vukubulan) от страна на официални неофициални арменски сили в Киликия и околностите и отвъд източната ни граница, ние защитавахме мирните арменци, живеещи в нашата страна от всякакви заплахи като много важен граждански дълг и, когато съобщенията между Анадола и външния свят бяха прекъснати… заявихме необходимостта от опазване на благосъстоянието на арменското население. Така във време на скръб от момента, в който Истанбул беше окупиран до днес, фактът, че нито един анадолски арменец, останал незащитен от чужди правителства, е станал жертва на каквото и да било нападение, ще накара вероломната Европа, която ни клевети с обвинения за убийство при всяка възможност, да се засрами… и този изключително важен момент ще бъде свидетелство за степента, в която нашата нация е надарена по рождение с хуманни традиции (milletimizin fıtraten mütehalli olduğu şeairei insaniyenin derecei ulviyetini ispat edecek pek mühim bir noktadır).^[56]

 

Това е пълният контекст на днес прословутото споменаване на „срамна постъпка“. Как да го интерпретираме?

В началото на тази парламентарна реч, преди да спомене „началните фази на Световната война“ и „срамната постъпка, която принадлежи към онова далечно минало“, Кемал заявява, че страната никога не е имало кланета на арменци, казвайки: „Всички ние познаваме страната си. Къде в страната ни е имало кланета на арменци? И къде се случват?“ Тук заради синтаксиса на Кемал е трудно да се разбере какъв тип насилие се има предвид със „срамната постъпка“, която той приписва на „далечното минало“. Смятам, че речта на Кемал пред парламента през 1920 г. е подготвена с единствената цел да признае, че действително е имало някаква „срамна постъпка“, някаква „катастрофа“ или, както ще се изрази по-късно през 1927 г. в „Нутук“, някакво „малтретиране“ и „жестокости и убийства“. Както показва пълният контекст на тази парламентарна сесия, това признание не му пречи веднага да подчертае убийствата, извършени от арменците в южна Турция (Киликия) и на източния фронт. Той заключава, че турската нация е надарена с чувство за хуманност: дори когато арменците убиват „нашите братя“ на юг и на източния фронт, турците по собствена воля закриляли уязвимата арменска общност в Анадола.

Накрая в „Срамна постъпка“ Акчам твърди, че „Мустафа Кемал нарича геноцида от 1915 г. „срамна постъпка“ дори на закрито заседание на парламента“, където „от него не се изисква да направи такова изявление“.^[57] В действителност изказването на Кемал е направено по време на открито заседание, а не закрито или тайно такова. Ако действително беше казал подобно нещо на „закрита сесия“, тази забележка би била по-силно свидетелство и би имала смисъл на изповед; благосклонната интерпретация на Акчам загърбва историческия контекст. Закрита процедура от същото това заседание от 24-ти април 1920 г. показва, че Кемал не променя и не би променил риториката си според степента на поверителност. Кемал се връща на арменския въпрос, този път в контекста на развитията в Кавказ и повтаря, че „арменците са заети с изтреблението на мюсюлманското население“. Той обяснява, че националистите не са се притекли на помощ на мюсюлманското население на границата, „за да не провокират британците и американците срещу нас и за да не събуждат каквото и да било подозрение за повторение и продължение на инцидента, който някак се случи по време на Голямата война (her nasılsa Harb-i Umumide yapılmış olan vak'anın tekerrür ve tevalisine dair hiç bir zan ve şüphe vermemek için)“.^[58] За Кемал станалото през 1915 г. е инцидент, който „някак“ се е случил и секретността на заседанието не го кара да говори за същността на този „инцидент“ по-открито. Само седмица по-късно, на първи май 1920 г., отново на закрито заседание и в контекста на обсъждането на френската окупация на юг и ситуацията на фронта в Киликия Кемал повтаря, че „в тази страна са се случвали кървави инциденти между арменците и нашата нация“, които са били предизвикани от империалистически политики и че арменската политика е била да се избиват мюсюлманите „където ги открият“.^[59] В крайна сметка и в контекста на данните, които хвърлят светлина върху това как Кемал говори за 1915 г. на закрити заседания на парламента, какво можем да кажем за неговото изказване за „срамна постъпка“, което да не „насилва историческите документи“?^[60]

На същото открито заседание, в която споменава „срамната постъпка“, Кемал осъжда и Великобритания за това, че „обвиняват подръжниците на Националната организация, че са юнионисти“. По това време той се бори с изключително силна опозиция и пропаганда, както от правителството в Истанбул (особено кабинета на Дамат Ферид паша), така и от Антантата, които си сътрудничат в нападките срещу Националната организация за това, че са „юнионисти“ и се опитват да убедят световното обществено мнение, че предстои нова катастрофа за християните в Анадола. Кореспонденцията на Кемал относно вътрешната и външна политика е наситена с изказвания, в които той отговаря на опитите движението му „да бъде обвинено в престъпление като юнионистко“ (alelıtlak ittihatçılıkla itham olunmak).^[61] Затова е силно вероятно да е вмъкнал споменаването на „срамна постъпка“, особено в открито заседание на 24-ти април 1920 г., като стратегически отговор на опозицията и думите му следва да се преосмислят в този контекст. Седем години по-късно Кемал говори за същото британско комюнике в „Нутук“. Тук обаче, в големия разказ на турската история, споменаването на „срамна постъпка“ изчезва. Кемал твърди, че обвиненията на съюзниците за „арменски кланета“ са претекст, използван за окупирането на Истанбул:

 

Дали [съюзниците] ... са планирали да окупират Истанбул под претекст, че правителството не е способно нито да предотврати нападенията срещу съюзниците (включително гърците), нито да сложи край на арменските кланета – каквито впрочем не е имало (haddi zatinde mevcut olmayan Ermeni kıtalına nihayet verilmemiş olduğu bahanesiyle İstanbul'u da mı işgal eylemek kastinde idiler)? Смятам, че последващите събития показаха, че [това предположение] е най-близо до истината ... Твърденията относно арменските кланета несъмнено не отговаряха на фактите.^[62]

 

Ключови текстове: „Нутук“

 

Кемал изнася „Нутук“ (Великата реч – бел. ред.) в Анкара в продължение на шест дни за общо 36 часа и 31 минути от 15-ти до 20-ти октомври 1927 г. на конгреса на Народнорепубликанската партия (РНП, Cumhuriyet Halk Partisi). Епическа по своя обем и съдържание, тя е най-важната публична реч в модерна Турция. Разглеждана като „рекорд в историята на автокрацията“, тя далеч надхвърля по своя обем всяка реч на Хрушчов или Кастро.^[63] Кемал изнася тази реч, след като цялата му опозиция в парламента е премахната, еднопартийният контрол е консолидиран и турското народно събрание се е превърнало в партийна група на НРП. След опита за убийство на Кемал в Измир през 1926 г. са екзекутирани множество юнионисти. Така към 1927 г. всичко е готово, за да може Кемал да подбере съдържанието и да напише официалната история на модерна Турция сам.

„Нутук“, която предлага героичен разказ за турската война за независимост срещу Антантата (1919-22) и други важни вътрешнополитически събития, както и за дипломатическите и военни дела на републиката до 1927 г., драматично поставя повествователя в сърцето на турската история с „много преувеличения“.^[64] В „Нутук“ Кемал реконструира тази история, поставя в нова рамка прехода от империя към република, реинтерпретира османското минало и в крайна сметка преизобретява турската национална идентичност.^[65] Непосредствено след изнасянето й противници на Кемал като Казим Карабекир и Халиде Едип Адивар пишат разкази, представящи алтернативни виждания и защитни писма. На по-голямата част от опозицията и нейната преса обаче възможността за изказвания е отнета и много от тези текстове остават забранени до 60-те години, като някои са публикувани едва през 90-те. Така в продължение на десетилетия „Нутук“ остава единствената история на войната за независимост в Турция, както и на възникването на Турската република.

В нея Кемал представя купища исторически документи и интерпретациите му се приемат като исторически факти: от 1927 г. „Нутук“ е „свещеният текст“ на Турската република. Според Хулиа Адак, ако проследим как в „Нутук“ Кемал риторически отъждествява наративите на нацията със своя собствен „пророкоподобен“ аз, лесно можем да разберем как официалната турска историография и нейните основни наративи стават свещени.^[66] Никой момент в „Нутук“ не показва ролята на Кемал като „светски пророк“ в турската история по-добре от следния:

 

Както виждате, за да изпълним своето решение, се налагаше да се справим с въпроси, за които досега нацията практически не знаеше нищо… Беше мое задължение да развия цялата наша обществена организация стъпка по стъпка, така че тя да отговаря на огромните възможности за прогрес, които аз прозрях в душата и бъдещето на нацията и които запазих за себе си в своето съзнание като национална тайна.^[67]

 

В самото начало на „Нутук“ – буквално в първите няколко страници на този документ от около 600 страници – Кемал се спира върху депортациите на арменци и определя насилието в източните провинции като „жестокости и убийства“, подчертавайки, че „народът“ (millet) не е бил замесен в „малтретирането“, извършено от някои „подстрекатели и агитатори“. Това, че Кемал заявява позиция относно депортациите на арменци толкова рано в този основополагащ текст, подчертава фундаменталното значение на 1915 г. за новата национална държава. Както анализът по-долу ще покаже, следващите споменавания на арменците от страна на Кемал се фокусират основно върху зверствата, извършени от тях съвместно с френските окупационни войски на юг и в процеса на консолидация на новата арменска държава (първата арменска република 1918-20 г.) на изток по време на войната за независимост. Той почти винаги свързва по-широкия арменски въпрос с проблема за обвързването на християнските малцинства със западни империалисти по време на рухването на империята. Очеркът, който Кемал дава на арменците и арменския въпрос в „Нутук“, следва да се възприема като конститутивен момент за наратива, който определя какво трябва да се помни и забрави относно арменците в новата турска република и в нейната нова турска историография.

Още първите редове на „Нутук“ представляват внушителен списък на онези, които Кемал държи отговорни за катастрофата, която наблюдава. Първи в списъка са ръководителите на КЕП. Кемал не ги назовава поименно, а ги идентифицира като „онези, които въвлякоха населението и страната в общия конфликт“ и които „избягаха и не се вълнуваха от нищо друго освен собствената си сигурност“. Той подчертава ролята на „християнските елементи“ в това опустошение: те „действаха из цялата страна, било тайно или открито, опитвайки се да осъществят собствените си частни амбиции и така да ускорят разпада на държавата“. Той посочва, че „извършваната от арменците подготовка напредваше успоредно с тази на гърците“.^[68]

Следващия раздел обобщава стремежите и политическите цели на организациите за национална отбрана, които развиват контрамерки. В контекста на разглеждането на „Дружеството за защита на националните права на източните провинции“ (Vilâylât-i şarkiyye Müdafaa-i Hukuk-i Millȋye Cemiyeti), Кемал засяга – за пръв и последен път в „Нутук“ – въпроса за депортациите на арменци. Сред целите на тази важна организация за отбрана са

 

да назначи безпристрастно разследване с цел да открие причините, подбудителите и действащите лица, замесени в „жестокостите и убийствата“ (mezalim ve cinayat), извършени в източните провинции, за да може виновните да бъдат наказани незабавно; да направи всичко по силите си, за да премахне недоразуменията, съществували между различните елементи в страната и да възстанови добрите отношения, които преди са съществували между тях.^[69]

 

Ерзорумският клон на тази организация решава, отстоявайки правата на Турция, „да осведоми цивилизования свят посредством убедителни документи“, че „народът (millet) не е бил замесен в малтретирането (suimuamelat), случило се по време на депортациите“, че „собствеността на арменците е била защитена до руското нахлуване в страната“, че „мюсюлманите са принудени да търпят най-жестоко насилие и че някои спасени от депортация арменци, отказвайки да се подчинят на заповеди, са нападнали собствените си закрилници.“^[70]

Кемал уведомява публиката, че членовете на ерзорумския клон са изучили както „пропагандата, разпространена в [източните] провинции, така и турския, кюрдския и арменския въпроси“ от научна и историческа гледна точка. Те решават да се съсредоточат върху следните точки:

1.      Да не емигрират по никакъв повод (kat'iyyen muhaceret etmemek);

2.      Незабавно да бъдат формирани научни, икономически и религиозни организации;

3.      Да се обединят в защитата на дори и най-малката част от източните провинции, която бъде нападната.

Той приключва разглеждането на основополагащите принципи на „Дружеството за защита на националните права на източните провинции“, подчертавайки, че е „явно, че възможното отстъпване на източните провинции на Армения е най-важната причина за основаването на това дружество“. Той заявява, че съобщението за кланета на арменци е „клевета“, продължена от онези, които са искали да докажат, че арменците са били мнозинство в източните провинции и които се опитват да подведат обществеността да повярва, че мюсюлманското население „се състои от диваци, чието основно занимание е да колят арменци“.^[71]

Второто съществено споменаване на османските арменци е в контекста на разглеждането на американския мандат в Турция.^[72] Кемал, пламенен националист, разглежда предложенията за създаване на „нова Армения“ с голяма страст. Той настоява, че да се отстъпи и педя от тази територия на арменците „не само е практически невъзможно… но би било и опасно, имайки предвид, че огромното мнозинство от населението се състои от турци и кюрди“. В отговор на твърдението на групи, подържащи мандата, че „между Ерзинджан и Сивас живее хомогенно арменско население“, той ги разобличава като „невежи“ и „некомпетентни“. „И преди войната“ настоява той „населението на тези райони се състои от преобладаващо турско мнозинство, нищожен дял кюрди, известни като „Заза“ и незначителен брой арменци – днес не са останали почти никакви“.^[73]

Кемал споменава арменците още два пъти в „Нутук“.^[74] Тези споменавания са основните схеми на памет относно османските арменци в официалната турска историография: зверствата, извършени от арменците в южна Турция под покровителството на френската окупация и на изток на територията на първата арменска република, основана през 1918 г. Кемал обяснява, че в Армения е изпратена военна мисия, защото „след Мудроското примирие арменците нито за момент не престанаха масовото заколение на турци във вътрешността на Армения, както и в граничните райони. В есента на 1920 г. арменските зверства (Ermeni mezalimi) станаха нетърпими.“^[75] Кемал отново използва силно едностранчива риторика, говорейки за събитията в Киликия:

 

Арменците на юг, въоръжени от чуждестранни войски и насърчени от закрилата, на която се радваха, преследваха мохамеданите в своя район. Обладани от дух на мъст, те преследваха неуморна политика на убийства и унищожение навсякъде. Това беше причината за трагичния инцидент в Мараш. Съюзявайки се с чуждестранните войски, арменците напълно унищожиха един стар мохамедански град, Мараш, със своя артилерийски и картечен огън. Те унищожиха^[76] хиляди невинни и беззащитни жени и деца. Арменците бяха подстрекателите на това уникално в историята дивачество.

Мохамеданите само оказаха съпротива и се защитаваха, за да спасят живота и честта си. Телеграмата, която американците, които бяха останали в града с мохамеданите по време на петте дни кланета, изпратиха на своите представители в Истанбул, недвусмислено показва кой е започнал тази трагедия. Заплашени от щиковете на арменците, които са били въоръжени до зъби, мохамеданите във вилает Адана са били застрашени от изтребление във всеки момент. При положение, че тази политика на потисничество и изтребление срещу мохамеданите, които се опитваха единствено да защитят своя живот и независимост, трябваше да привлече вниманието на цивилизования свят и да придизвика неговата симпатия, как бихме могли да вземем насериозно нейното отричане или отправеното ни предложение да се откажем от нагласата, която ни приписват? … Истината е, че нашата нация никога никъде не е възприемала агресивна нагласа спрямо никой чужденец без основателна причина.^[77]

 

Това виждане за клането в Мараш показва почти всички тропи на паметта, които все още са в обръщение в съвременна Турция: арменците и духа на мъст; арменци, които напълно са унищожили стари мюсюлмански градове; арменци, които убиват и заличават хиляди невинни жени и деца; арменците, извършители на уникално в историята дивачество. Би могло да се твърди, че в „Нутук“ Кемал митологизира арменските зверства в Мараш. Следното доказателство е достатъчно за неотмиращото въздействие на този мит в Турция: една от основните националистически кампании, подети срещу петицията на интелектуалци özür Diliyorum (Извинявам се) през 2008 г., цитира в средата на уебстраницата си думите на Кемал от „Нутук“ за кланетата в Мараш: „Те унищожиха хиляди невинни и беззащитни жени и деца. Арменците бяха подстрекателите на това уникално в историята дивачество.“^[78]

В други текстове на Кемал има три споменавания на 1915 г.: първото е в писмо, изпратено до съветския външен министър Георгий Чичерин през 1920 г.; второто е в реч през 1920 г. пред видни жители на Анкара и третото е в интервю с „Филаделфия публик леджър“ през 1921 г. Казаното от Кемал за депортациите на арменци е в духа на вече познатите тези от „Нутук“ и неговите вътрешнополитически документи след 1919 г. В писмото си до Чичерин той твърди, че „кървавите конфликти между турския и арменския народи“ са били предизвикани или от царисткия режим, или от западния империализъм и уверява, че те са „причинили човешки загуби колкото на едната, толкова и на другата страна“. Той посочва стореното от арменските бандити в източните вилаети след оттеглянето на руските войски през 1917 г. като „достатъчно доказателство“.^[79] В своята реч пред изтъкнати жители на Анкара Кемал признава, че в Турция са се случили „някои злощастни събития“, но заявява, че те имат „множество обяснения и оправдания“. Той твърди, че „тези събития бяха свързани с много по-малко насилие, отколкото жестокостите“, извършени от европейските държави. Този път като доказателство Кемал се позовава на „кървавата политика“, която Русия преследва спрямо Полша, черкезите и евреите.^[80] В интервюто за „Филаделфия пъблик леджър“ той определя обвиненията за турските кланета на арменци като „огромни преувеличения от страна на враждебни клеветници“. Кемал отново излага тезата за провокация на официалната турска история за 1915 г., настоявайки, че депортациите на арменци са били наложителни от военна гледна точка, тъй като османската армия е била нападната от две страни от Русия и от Армения. Той подчертава както това, че всички депортирани арменци са все още живи, така и това, че кланетата и разрушенията, извършени от арменските разбойници (ceteler), са добре известни на всички. Споменава и генерал Харборд, който е бил в Анадола по това време, като източник на информация по въпроса.^[81] Макар да е вярно, че генерал Харборд отбелязва в доклада си, че „там, където арменците напредваха или се отегляха с руснаците, ответните им жестокости безспорно не отстъпваха на тези на турците по своята безчовечност“,^[82] той посвещава и поне пет страници на депортациите и кланета на арменци и оказваната помощ.^[83]

 

Риториката като отричане

 

Въз основа на текстуален анализ на целия корпус от текстове на Кемал, фокусиран върху неговия дискурс за арменците и депортациите на арменци, тази статия защитава позицията, че становището му относно 1915 г. е като цяло последователно през годините, както и в различните политически текстове: външнополитически документи (кореспонденция с болшевики и американци, манифести към ислямския свят), чуждестранна преса (интервюта) и вътрешнополитически документи (телеграми, манифести, парламентарни речи). В повечето от тях насилието от 1915 г. се представя като трагичен страничен ефект от един конфликт, захранван и предизвикан от политическите и икономически интереси на западните империалисти, които водят до огромни човешки загуби както за турците, така и за арменците.

Никъде в проучените за тази статия официални текстове Кемал не споменава арменците да са били „клани“: той със сигурност никога не използва думата, за да опише насилието, понесено от арменците. Напротив, той цветисто ползва целия речников набор, свързан с насилие, за да опише онова, което мюсюлманите и потиснатата турска нация (mazlum millet) са понесли от арменците: „imha“ (унищожение/изтребление), „kital“, „kiyim“ (клане), kütle halinde katl (убийство и клане) и „tarihte emsali nâmevcut vahşet“ (уникално в историята дивачество). Думите, които оставя за страданието на арменците са „mezalim“ (жестокост/зверство), suimuamelat (малтретиране), fecayii (бедствие), „her nasılsa Harb-i Umumide yapılmış vak'a“ (инцидента, който някак се случи по време на Голямата война), „şayanı arzu olmayan bazı ahval“ (някои злощастни събития) и, много рядко, „cinayat/cinayet“ (убийства/убийство).^[84] Повечето от тези думи и изрази имат конотацията на злощастна незбежност, както и на изолирана случка.

Онова, което съществено наклонява везните към невинност на турците, според начина, по който Кемал представя конфликта, не е рамкирането на въпроса само по себе си, а рязката разлика в риториката, която ползва, описвайки арменските и турските зверства. Докато депортациите през 1915 г. обикновено се свеждат до „някои злощастни събития“, „инциденти“ или „малтретиране, в което народът не е взел участие“, причиненото на турците от страна на арменците насилие е субстанциализирано в една политика на изтребление и уникално в историята дивачество в контекста на един наратив за потиснатата нация (mazlum millet).^[85] В текстовете на Кемал арменците се описват като агенти на „опортюнистично варварство“, „убийци на хиляди невинни, беззащитни жени и деца“ и „скитащи нашественици, които тарашат и грабят древни ислямски провинции“. Той твърди, че турската нация е „по рождение надарена с хуманни обичаи“ и „никога никъде не е възприемала агресивна нагласа спрямо никой чужденец без основателни причини“. В обръщение към търговците в Адана през 1923 г., отговаряйки на занаятчия мюсюлманин, който се обръща към него с оплакването, че арменците владеят търговията изцяло, Кемал напълно изтрива арменците от историята на Анадола:

 

Арменците… се държаха сякаш тази страна им принадлежи. Без съмнение не би могло да има по-голяма несправедливост и наглост от това. Арменците нямат никакви права в тази просперираща страна. Страната е ваша; тя принадлежи на турците. Винаги в историята тази страна е принадлежала на турците. Затова тя е земята на турците и ще принадлежи на турците вечно.^[86]

 

Така гласи непогиващия завет на Бащата на турците, така гласи „Истината“.^[87]

 

Фатма Юлген защитава докторска степен в Калифорнийския университет Сан Диего през април 2010г. Дисертацията й е озаглавена „80-годишната тайна на Сабиха Гьокчен“: кемалисткото формиране на нация и османските арменци“.

 

Източник: Fatma Ulgen (2010) Reading Mustafa Kemal Atatürk on the Armenian genocide of 1915, Patterns of Prejudice, 44:4, 369-391, DOI: 10.1080/0031322X.2010.510719

 

Превод: Мартин Петров